4Dave's Last.fm Journal

Новите Пролетарии

Wed, 26 Oct 2011 09:04:49 +0000

Tue 25 Oct – Пролетарии и Проект Димитър Воев в Рок Бар Фенс
Изключително добро представяне!
Новото пролетарско попълнение - Катя ме зашемети. Страхотен глас и присъствие.
Мисля, че започва нова ера за Пролетарии.

Пънк(ът е силен) по време на криза

Tue, 15 Jun 2010 18:17:54 +0000

Wed 9 Jun – Нови Цветя/ Разврат и Поквара/ F.A.Y.D.
Концертът започна с около час и половина закъснение, поради късно установените липси на част от оборудването на ударните инструменти.
Това обаче не попречи на търпението и ентусиазма на публиката, така че когато F.A.Y.D. (Forget About Your Dreams) излязоха на сцената, пред тях имаше около стотина човека.
Не бях виждал групата на живо – това беше тяхното второ появяване пред публика, но бях предупреден, че звучат много по-убедително, отколкото в студийните записи, качени на myspace профила им.
„Убедително” е слаба дума. Момчетата се раздадоха, а публиката постепенно се поддаде на взривната смесица от хардкор и пънк, носеща се от сцената. Въпреки множеството стилови препратки, групата е с подчертано собствена физиономия и е с уникално звучене поне за нашите географски ширини. F.A.Y.D. генерираха и отдаваха високоволтова енергия и не им попречи нито факта, че единият им китарист беше с току-що оперирано око, нито че другият китарист остана без колан за китарата по време на участието. „Поредният ден” е на път да ми стане любима песен, а кавърът на Ceremony беше повече от впечатляващ.

След F.A.Y.D. на сцената се качиха Разврат и Поквара (R.I.P.).
Както и при предната банда, не знаех какво да очаквам – R.I.P. имаха една предишна публична изява, когато подгряваха Damage, но за съжаление пропуснах този концерт.
Изпълнението на Разврат И Поквара за мен беше гвоздеят на вечерта.
Фронтдама със страхотно присъствие и убийствен глас, идейни, въздействащи текстове и безкомпромисно завладяващ пънк. Изглеждаше така, сякаш правят концерти през вечер, а публиката знае песните им наизуст. Изпълниха всички парчета от последното си демо, плюс изненадващ кавър на One Way System, където за всеобща радост зад микрофона застана Тони (легендарните Т.В.У., Ремонт...). Случи се и нещо, което не се наблюдава често - въпреки, че групата не беше хедлайнър, беше извикана на бис.

Нови Цветя излязоха последни с нов (поне за мен) сет, включаващ класики от всички периоди на съществуването на групата. С появата на ветераните на българския пънк положението окончателно излезе от контрол. Пространството пред сцената завря и публиката се смеси с групата. Песните се пееха от всички, като микрофоните постоянно сменяха присъствието зад себе си.
След не много дълъг, но интензивен сет започна джем като основните фигури от Нови Цветя отстъпиха мястото на техни колеги и приятели. Зареди се дълга върволица от любими песни на Нови Цветя и пънк „евъргрийни”, която доведе веселбата до нови измерения.

Въпреки, че беше по средата на седмицата, публиката беше многобройна и се получи чудесен концерт.
Благодаря на групите за всеотдайното изпълнение, както и на всички, които присъстваха.
Да се надяваме на скорошни подобни събития.

The Residents - 15.11.2008 - live @ Principal (Солун, Гърция)

Sat, 22 Nov 2008 16:41:28 +0000

Sat 15 Nov – The Residents
The Residents.

Няма друга такава банда, олицетворение на екстравагантния, артистичен ексхибиционизъм и в същото време, на анонимното и неизвестното.
Дълго време, много дълго време, особено пък преди да се случим в глобалното интернет село, имаше една легенда. Легендата за една група, чиито членове са неизвестни, защото никой не е виждал лицата им. Група, която правеше музика, далеч от общоприетите представи за такава. Група, която правеше концерти по начини, далеч от общоприетите представи за такива. Група оставила зад себе си над 35 години и стояща зад над 40 официални музикални издания, без да броим сингли, компилации, DVD-та и какви ли не още чудесии, и в същото време, известна на 15 съветски учени и техните семейства...

Няма друга такава банда...

Първото нещо, което помислих, когато за пръв път чух The Residents беше "мамка му, защо не съм чул тази група преди всичко останало?!?".
Оттогава нататък съм меко казано пристрастен към тях.
През цялото това време исках да си остана с легендата, че никой не ги е виждал без маски и не се знае кои са. Не исках да питам чичко Гугъл по въпроса, пък и ако някой почнеше да ми говори, го поглеждах разсеяно, кимайки с глава... Чак преди седмици за пръв път научих името на Homer Flynn - The Singing Resident и ... бях много горд от себе си - толкова дълго бях устискал...

.....

Прибирахме се от концерта на The Residents с влака от Солун и с нас пътуваше млад грък. Стана някакъв разrовор, той разбра, че сме ходили на концерт в клуб Principal и се ухили - работил като шофьорче в клуба и предната вечер бил личен шофиращ на The Residents. Така или иначе бях научил името на Homer Flynn, та любопитството ми надделя и попитах как изглеждат наживо.
"Old and ugly people. Very old and so ugly." беше ухиления отговор.
Какъв по-добър отговор? Та нали не биха могли да бъдат други?

Хм, как прозвуча само "прибирахме се от концерта на The Residents"... Абе хора, бях на концерт на The Residents, мамка му! Бях!
Но ... това не беше концерт. Това беше всичко друго, но не и концерт. Беше театрален спектакъл, куклено представление, кинопрожекция, водевил, но не и концерт.

Бях хвърлил едно око на интернет серийките за Патмос, които са в основата на концепцията на The Bunny Boy и в интерес на истината, не бях във възторг. Може би защото ги гледах разхвърляно, или пък нямаше нещо, което да ги свърже в едно и се разпадаха пред очите ми, като счупено цветно стъкло...
За сметка на това, самият албум ми хареса. Отново различен от преднишните издания, но завиващ към класическото, по детски хващащо, изкривено и подигравателно-мъдро звучене.

Ако кажа, че имах някакво очакване за това, което ще ми се случи в солунския Principal ще излъжа. Отидох съвсем празен откъм очаквания.
Знаех, че пред мен ще са хора на по над 60 години, които ще са напъхани в маски и толкова.
Клубът беше пълен - според мен имаше поне 1500 човека. Може и да бяха към 2500. Никога не съм знаел как се установява броя на хората... Имаше и голяма купчина от познати български физиономии.
На сцената се помещаваха два полукупола, единият обърнат с отвора към публиката и пълен с музикални инструменти, другият - обратно, а между тях се мъдреше врата.

The Residents излязоха неусетно и мълчаливо - високи и слаби, облечени в бляскави черни фракове, с маски и заешки ушички. Едни такива, мравчести зайчета... Появиха се тихо и заеха местата си в купола с инструментите. Само един от кийбордистите беше застанал извън купола - встрани от него. След малко се появи и той - The Bunny Boy. Или човекът с онова дразнещо, дращещо и дърпащо гласче, запазена марка за The Residents. Беше се зачулил с едно одеало и единствената му маска бяха едни огромни очила, увиснали над достолепна брада. Той всъщност си беше добре маскиран, защото през повечето време от одеалото се подаваха само очилата и брадата му...

The Bunny Boy имаше да ни разкаже една история - за изчезналия си брат Харви. Тази вечер щяхме да го търсим заедно...
Къде ли не го търсихме - из купища виртуален спам, загадъчни силуети по стари снимки, файлове с мъгливо съдържание и параноични предположения.
Bunny тичаше по сцената в одеалото си, кривеше се, скачаше, бръщолевеше, крещеше, изсипваше страданията си по Харви. Влизаше и излизаше през вратата, за да взима доказателства и улики от тайната си стая - обърнатия с гръб полукупол...
Докато вършеше всичко това, успя да иронизира и окарикатури почти всичко в шибания свят, в който се намираме, и особено интернет олигофренията.
Саркастичен, ироничен, тъмен хумор, с тънки нишки нежност и (май казах вече) мъдрост.
И така, между другото, течаха песните от последния албум.
След като стигна до съмнения в собственото си психично здраве и до самообвинения, The Bunny Boy се скри заедно с резидентите за кратка
почивка, за да дойде втората част от шоуто.

През втората част The Bunny Boy вече беше в съвсем бяло, клепоухо заешко костюмче (нищо, че от лицето му пак стърчаха само очила и брада). Вторият купол беше обърнат към публиката и в него се мъдреше голямо плюшено зайче, седнало на скамейка.
Търсенето на Харви продължи в трескавите сценични лутания на The Bunny Boy. To премина през неочаквани обрати, докато не стана ясно, че всъщност Харви е жив и здрав и е в Патмос - Арканзас (а не на гръцкия едноименен остров, свързан със Свети Йоан и апокалиптичната Книга на Откровенията), от където тръгна историята, и единственото, което остава на Bunny е да отиде при него, и да ... спаси света ;).
За съжаление бедният ми английски не можа да схване абсолютно всички нюанси на историята, но твърдя, че въобще не беше весела.
По пътя към спасението на света, The Residents довършиха целия си последен албум.Накрая дори ни зарадваха с бис под формата на My Window от Animal Lover.

Какво още да кажа?
Озвучаването беше чудесно.
The Residents свириха съвсем различни версии на песните.
Звучаха минималистично, но плътно и сочно.
Китаристът беше перфектен, като през повечето време носеше основния акцент.
Карла Фабрицио, която е с групата от много години, но все още се води отделно, изобщо не се различаваше от останалите мравозайци, освен по по-ниския ръст. Адмирации за нея - невероятно пеене (и свирукане в My Window)! Тя между другото и барабанеше на някакви електронни барабани.

Та така - легендата все още е жива.
Дано да си остане легенда.

Ето малко парчета от нея:
Boxes of Armageddon

Secret Message

И малко снимки - не са особено добри, но все пак показват нещо.

EXIT Festival 2008

Wed, 24 Sep 2008 14:40:02 +0000

Thu 10 Jul – EXIT 08
13.07.2008 – Пътувам към Exit festival в Нови Сад – Сърбия. Намествам с мъка върху автобусната седалка мускулната треска, придобита на софийския концерт на Ministry и се чудя какво ли представлява този фест.

Четири дена; 16 сцени; изпълнители като Nightwish, Gogol Bordello, Ministry, Paul Weller, Rotting Christ, Deep Dish, Tiamat... Kак фенове на толкова разнородни неща си разменят кротко местата пред сцените – представих си N.E.R.D след Nightwish или пък рапъра Edo Maajka преди Marky Ramone...

В края на краищата отговор нямаше да намеря. Отивах за последния ден на фестивала, а съдейки по програмата на основната сцена, нямаше как да мръдна от там. Две култови югославски пънк банди Pekinška Patka и Kud Idijoti, шведските псевдо гаражни псевдо пънкове The Hives, Ministry и легендарните Sex Pistols...

Exit festival. Вътре съм и се оглеждам за бира - над 40 градуса по Целзий е. Хм! Преди да се добереш до скъпоценния Tuborg, трябва да се наредиш на опашка, за да си вземеш жетон. След това разменяш жетончетата за бири. Бързо усетих преимуществата – опашка за бира няма, тъй като никой не се бави с броене на пари, обменни курсове и тн. Имаш ли жетони в джоба - нареждаш се и получаваш.

Бирата е в ръката ми и се упътвам към сцената, на която вече са Kud Idijoti. Слънцето напича яко и си мисля, че няма да заваря никой пред сцената, но греша – пълно е с хора.
Пънковете Kud Idijoti се появяват през 81-ва и оттогава насам издават завиден брой албуми. От 2001-ва не бях чувал нищо за тях, затова се изненадах като видях името им в списъка на участниците. Бяха на вид като стари хипита с дълги посребрени (или боядисани) коси, но се забавляваха искрено, а тълпата подемаше песните им с пълен глас. Пееха дори хората от охраната, иначе застанали мирно и с каменни изражения под палещото слънце. Очаквано, публиката изригна на колоритните версии на Bandiera Rossa и O’ Bella Chao.
Вокалът Tusta заяви, че това, което се случва е истинско пънк шоу, а за такова нещо не са нужни нито светлини, нито ефекти. Така си и беше.

Kud Idijoti

След Kud Idijoti на сцената излязоха The Hives. Твърди се, че свирят гаражен пънк, но това което правят е прекалено вчесано за гараж и прекалено загладено за пънк. Всъщност няма никакво значение какво е, тъй като The Hives спретнаха блестящо шоу. Може би най-доброто концертно изпълнение за тази вечер. Групата излезе по черни олдскул костюмчета с бели кантове. Вторият китарист - пълничък веселяк и басистът - чичко с попайски вид, се заковаха назад в стойка мирно, все едно са от бенда на Елвис.
За сметка на това вокалът Howlin' Pelle Almqvist и китаристът Nicholaus Arson бяха истински виелици по сцената. Представете си костюмарчета с уейв прически от 80-те и държание на рок звезди от 70-те. Pelle търчеше навсякъде, няколко пъти слизаше при публиката, здрависваше се с хората и си играеше с тях на „въпроси и отговори”. Nicholaus пък се скъса да мята китарата и да търчи след нея. Да се чуди човек как успяваше и да свири. Ако и двамата истукани отзад се бяха включили, щеше да прилича на кадри от Матрицата. The Hives звучаха доста по-твърдо отколкото в студийните неща, но не си позволиха да избягат от изисканото си „попи” звучене.
Завършиха с хита „Hate To Say I Told You So” и с внушителни овации от страна на публиката.
Никога не изпускайте тази група на живо! Всяка една минута си заслужава.

The Hives

Ministry. Нещо което ще разказвам на внуците – гледах Ministry два поредни дена, на двата им последни концерта! Два концерта, разделени от около 24 часа, а толкова различни един от друг... Огромната сцена в Нови Сад беше оградена с парчета телени огради. Зад групата имаше няколко видео стени, показващи лошия чичко Буш. Звукът! Звукът беше като от студиен запис (зала Христо Ботев ли?). Ministry поднесоха съкратен вариант на софийския сет. 40 минути разходка из последните три албума плюс затварящите NWO и Thieves, обилно гарнирани с тичащият headbanging на китаристите Tommy Victor и Sin Quirin, стрелкащи се по цялата сцена, без да се съобразяват с телените прегради. Tony Campos пък стоеше между огражденията и в синхрон с басовия тътен, който произвеждаше, злобно друсаше брада. Сигурно му се казва beardbenging? Al Jourgensen застанал зад странния си рогат микрофон в поза на яхнал Harley слепец, заливаше публиката с дрезгави вълни „прослава” за Джордж Буш и световния ред.
Всичко това ми припомни, че „клин клин избива” и се втурнах в погото да лекувам мускулната си треска...

Ministry

Pekinška Patka – обичайните заподозрени за сръбската пънк вълна от началото на 80-те и първите успели да официализират пънка в Титова Югославия. Групата е създадена през далечната 78 от учителят Nebojša Čonkić (Profesor Conta). Въпреки, че са издали само два албума през далечните 81-ва и 82-ра година, Pekinška Patka са признати за световна величина, а в Сърбия сa буквално канонизирани (навремето сградите в Нови Сад често са осъмвали с надписи „Conta е бог” по стените). Това беше първият концерт на бандата от 27 години насам.
С появата им морето от хора пред сцената завря. Мислех, че достатъчно харесвам Pekinška Patka, но преклонението, което струеше от хората около мен беше много повече.
От сцената прозвуча почти целият първи албум „Plitka Poezija”. Надявах се да чуя и нещо от пост-пънк залитналия ” Strah ot Monotonije”, но съвсем правилно това не се случи. Веселби като Poderimo Rock, Bela Šliva, Kontracepcija, Ori Ori и Bolje Da Nosim Kratku Kosu не търпят до себе си вглъбени и тъмнеещи звуци. Profesor Conta и компания се държаха така, сякаш никога не са слизали от сцена, а публиката реагираше на всяко движение с радостни пого вълни. Чак по-късно си дадох сметка, какъв празник е представлявал концерта на Pekinška Patka за голяма част от присъстващите.

Pekinška Patka

Пънка е по-жив от всякога, каза Conta в края на сета. Да, тази вечер пънкът беше по-жив от всякога, защото след югославските пънк ветерани на сцената се качиха Sex Pistols.

Sex Pistols излязоха в оригиналния си състав от далечната 75-та. Steve Jones – вече доста понатежал, освен китарата беше нахлузил тениска с някаква закарфичена за британското знаме жена с корона. Glen Matlock – както винаги спретнат и сериозен, крепеше баса, подпомаган от Paul Coоk, който тормозеше малък комплект барабани. Johnny Rotten под щръкналата си прическа беше навлякъл раирана рубашка, дълга до под коленете, издуваща се изразително над загладения му тумбак.
Естествено, това което се случи на сцената, нямаше нищо общо с гаменската вакханалия, която сме виждали от старите концерти на Pistols. Johnny Rotten сновеше насам-натам като духчето Каспър и поднасяше до болка познатите пистълски химни с достойни за всяка пантомима мимики и жестове. Останалите бяха по-статични, но си личеше, че се забавляват здраво. Откриващите парчета бяха Submission и Pretty Vacant и ... не бях подготвен за това, което чух. Звучеше като все едно P.I.L. да правят кавъри на Pistols – високите, вклиняващи се извивки на Johnny Lydon се носеха върху емблематичните, дърварски размазани, но зарибяващи акорди. На мен лично ми хареса и то много! Някъде към Stepping Stone се появи и продраният тембър на Rotten. Три минутни класики като Liar, EMI и No Fun се превръщаха в 5-10 минутни епоси.
God Save The Queen и Holidays In The Sun прозвучаха към средата на шоуто и подействаха като ядрена бомба в кратера на изригващ вулкан. Погото стана толкова примамливо, че за втори път не можах да му устоя.
Концертът продължи в пулсиращи, ревящи Seventeen, New York, Problems, …, подскоци , докато не се стигна до кулминацията – Anarchy In The UK. Не съм предполагал, че е възможно да се вихря на тази песен, докато Sex Pistols ми я свирят на живо!
После дойде изненадващ бис - чуден кавър на Silver Machine на Hawkwind и впечатляващо различна и адекватно звучаща версия на Roadrunner. Толкова различна, че ми трябваха два дена, за да я позная.

Sex Pistols

Тръгнах си толкова доволно ухилен, че успях да изтърва автобуса , което ми даде възможност за изморителна нощна разходка из Нови Сад и за целодневно кандилкане с влак до София.
Заслужаваше си...

My Rebellion Fest

Fri, 9 May 2008 09:56:43 +0000

Sat 27 Apr – Rebellion Festival
Че ми беше мечта, мечта ми беше.
Обикновено не се връзвам на мечтите си, ама тоя път си я сбъднах.
Един от най-големите пънк фестове, в един от най-хубавите европейски градове...
Поради разминаване в логистиката пристигнахме на 26-ти вечерта. Много съжалявах за пропуснатите Peter and the Test Tube Babies, Discipline, Criminal Class, Vice Squad, Pork Dukes и особено COCK SPARRER, ама нищо не можех да направя.
Въпреки, че беше ясно, че сме отървали всичкото за отърване от тоя ден, си замъкнахме задниците на виенската Арена.
Беше малко пред 1 часа сутринта, така че нямахме никакъв шанс да се намърдаме вътре, но поне попихме малко от обстановката.
Обстановката? По това време най-точната дума беше "мазало".
Самата Арена - изоставена фабрика за нещо си. Няколко тухлени халета с готически привкус и един висок комин, прилично ографитени в най-различни цветове и облепени с плакати, известяващи за концерти на Misfits, Senior Coconut и тн.

Пред входа - надпис, че кучета и фашисти са силно нежелани, както и разноцветни гребенести екземпляри, прилично забирени и нахилени, които се мандилкат несигурно насам-натам, припявайки Riot Squad :).

На другия ден цъфнахме още в 11:30. Естествено нямаше кой да ни пусне веднага, а и тълпата не се събра още в 12.
Намъкнахме се вътре. Въпреки, че хората все още бяха малко, многобройните фешън и мърч щандчета напомняха весело, че пънка и модата си вървят ръка за ръка.

Merchandise :)

Имаше три сцени. Едната – огромна – навън пред една поляна. В радиус около 30 метра пред сцената, се бяха сетили да насипят слама. Да им е лесно на хорицата, като ги нападне погото :).

голямата сцена

Другите две сцени бяха в халетата. Едната по-голяма. Нищо особено де – да побере хора колкото Black Box. Учудих се, като разбрах, че там са свирили Форинър преди няколко месеца.
Другата – много малка – да речем, че събира 200 човека с мъка. И двете вътрешни сцени бяха абсолютни дупки...
Ние принципно се позиционирахме пред голямата сцена, като отвреме навреме отскачахме, да понагледаме другите.
Започнаха да прииждат и хората. Малеее! На толкова разнообразни и странно боядисани стърчащи форми на коса не съм бил свидетел досега.
Абе на моменти ми се струваше, че съм в Стартрек.
Да не говорим, че тук си бяха дали среща всичките баби и дедовци на пънка - имаше гребенджии на по около 50-60 години.
Долната възрастова граница пък беше съвсем надооолу. Аз си мислех, че ще придружавам един от най-малките пънкове, ама се нагледах и на три-четири годишни "фенове" :).

Почивка преди лудницата

The true almighty

Без коментар

Fat Punks Not Dead :);

Тези патерици влязоха в погото.

Най-Големият малък фен.

Фест беше открит от The Exposed - английска банда, която не ми направи впечатление с нищо, освен с Bed Religion-ските хватки...
След тях обаче са появи откритието ми за деня – Sonic Boom Six. Пак англичани, ама нищо английско не чух. Крайно интересна мешавица от пънк с постпънк привкус и хип хоп. Не, не мислете, че става въпрос за хардкор. Когато рапираха, понякога залитаха към ямайско реге :).
Каката им - певачка – Laila Khan, беше една от най-свежите същества по сцените на феста.
Изключително интересни на сцената и като звучене. Пък като вкараха и брас секция, направо ме разбиха. Препоръчвам горещо на феновете на нестандартните неща.

Sonic Boom Six

След тях дойде времето на суровия, ангажиран пънк. Веронската антифа скинхед шайка Los Fastidios спретна смазващ гиг, пълен с анти-наци химни, редуващи се със забежки към ска и реге танци. Имаха си страхотна италианска публика, сред която и няколко 12-13 годишни скинхедчета, дето изглеждаха по-истински от батковците си.

Los Fastidios

Феновете

Argy Bargy излязоха на сцената след италианците. Мачкащ британски OI!. Като булдозери. Те си и приличат на булдози де :). Публиката малко по малко започна да полудява. Пого още нямаше, но настроението се покачи значително. Т’ва с погото ми беше странно. Ако бяхме в БГ, досега щеше да е станало грандиозно меле. Тук нищо подобно. Argy Bargy обаче, сигурно водеха публиката към точката на пречупване. Върха за мен беше появата на сцената на Mick Beaufoy – китарата на Cock Sparrer. Човекът изпя една песен с Арджи-тата и после взе китарата и подкара ... Riot Squad. Направо не повярвах! Имах чувство, че специално за мен го прави.

Argy Bargy

Argy Bargy & Mick Beaufoy

Погото започна с появата на следващата група – личният ми предварителен фаворит – Subhumans. Ако Argy Bargy бяха като булдозер, Subhumans бяха като пластичен експлозив. Много хъс, много движение, много емоция. Погото. Бях заподозрял западната публика, че не знае какво е това, ама бях сбъркал. Тия хора трудно стигат до пого, ама като го правят, го правят опасно за живота. Не толкова заради мятащите се във всички посоки ръце и крака, колкото заради тоновете шипове, обици и други метални накити, с които са обсипани като коледни елхи. Предпочетох да не се гмуркам вътре. А иначе във водовъртежа имаше и хора с патерици. Интересният момент беше когато сламата, която беше постлана за омекотител, започна да хвърчи във въздуха. Агро moshing отвсякъде!

Subhumans

The Pogo

Слама към небето

Subhumans изкараха голяма част от немалката си дискография и определено бяха най-взривяващата банда. Dick Lucas ми показа наживо, защо толкова харесвам не само Subhumans, ами и Culture Shock, и Citizen Fish. Като го слуша човек, просто не може да остане безучастен. Ако го и гледа, нещата отиват към загуба на контрол. Постоянно движение и раздаване по сцената, непрестанен контакт с публиката и безкомпромисно изпълнение.

След тях излязоха M.D.C, които никога не съм харесвал кой знае колко. Пък и като им видях метълския имидж и реших, че са време за почивка и пиене на бира. Не звучаха зле де.
Преди да се качат последните за вечерта, на сцената се промъкна едно около четири годишно хлапе с антифони и направи щуро еъргитар шоу, преди майка му да успее да го смъкне от там :);

Airguitar for dummies

Хедлайнърите на вечерта бяха американците The Dwarves. Заслужиха си го. Китаристът им, носещ кодовото име He Who Cannot Be Named, излезе в целият си блясък. Демек, по един бандаж и кожена маска. Стилът на бандата доста му подхожда – монолитна сплав от хардкор и психобили, с попи забежки. Текстове с перверзен привкус, които накараха погото да се изроди в танц с елементи на самозадоволяване. Лудница. Свириха доста, но свършиха бързо – т.е. и бис не изкараха, въпреки, че ги викаха. Тоя, дето не може да бъде именован не пропусна възможността да посвири на китарата с пишка, за радост на тълпата.

He Who Cannot Be Named

The Dwarves

По другите сцени видяхме доста банди – някои абсолютно измислени, някои доста стойностни.
Специални овации за австрийците Vacunt – жесток хардкор със стабилно сценично поведение. Вокалът им изглежда като човек, чието мнение просто трябва да чуеш. Много натрениран;)
Уелсците Picture Frame Seduction – легенда от края на 70-те. Май само вокала им е останал. Нищо интересно, но за сметка на това – доста нахъсващо.
„Емотата” Skeptic Eleptic пък звучаха изненадващо свежо и изглеждаха супер на сцената. Стори ми се, че доста се влага в тях – поне реклама си имат като хората. Май има за какво.
Друга група, която ми направи впечатление беше Chemical Kaos. Олдскуул пънк, придружен със чудесен контакт с публиката и много живо изпълнение.

Vacunt

Skeptic Eleptic

Picture Frame Seduction

Chemical Khaos

Последните, които гледахме, беше Bitchfits – дамска кавърбанда на Misfits. Ами след около 12 часа смяна на сцени тези дами ме приспаха. Не знам дали всичките те, или друсащите се в оскъден сутиен полукълба на почти 100 килограмовата им басистка. Много черен грим и движение. Много Misfits. Май повече, отколкото трябва. Бяха свежи иначе.

BitchFits

Истината е, че по време на сета им се усетихме, че ако останем още малко, ще гледаме English Dogs и Strawberry Blondes в полузаспало състояние и си тръгнахме. Щеше ми се да мерна и атиняните Booтstroke, който много харесах в последно време, ама нямахме сили.
Та така. През лятото в Blackpool - Англия този фест е четири дена. Как ли се отразяват на нормално функциониращ човешки организъм, не знам.
Да взема да пробвам ли?!?

The Bullets, LEEPRA DE LUXE, Blank Generation

Sat, 5 Apr 2008 20:10:08 +0000

Fri 4 Apr – The Bullets, LEEPRA DE LUXE
Blank Generation - ако им се чуваше вокала, щеше да са перфектни.
Така бяха просто великолепни.
Чудесна мешавица от любими пънкавини от края на 70-те.
Големият кеф - "Oh Bondage, Up Yours!" - хех - X-ray Specs по възможно най-добрият начин.
Разочарованието - Money на Sex Pistols - не разбрах за какво я свириха, като на повечето от тях им личеше, че хич не им се занимава с тази песен.

Leepra deLuxe - изтървал съм последните им няколко концерта и ме изненадаха много приятно. Не очаквах толкова агресивно изпълнение. Иначе - пред тях само респект.

The Bullets - Свършиха преди да са почнали. Имаха нещастието да си включат китарата направо в кубето и китариста им светна като ел. крушка. Опита втори път, ама тогава от тока май чак се скъсаха струни... Може да ви прозвучи тъпо, но като излезе тая искра, първото за което се сетих бяха кадилаци фламбе с пеещи шофьори алангле - съвсем в реда на рокобилито :) Все пак нямаше жертви. Купих си диск и сега си ги слушам:)

Tue 18 Mar – Пролетарии, Gokkun - дарк нойз до дупка (в дупка)

Thu, 20 Mar 2008 13:46:01 +0000

Tue 18 Mar – Пролетарии, Gokkun
Gokkun => кой каквото ще да разправя, изкефих се. Може би им трябва повечко осветление и атмосфера, но такъв мръсен шум не бях чувал наживо. Много кратко обаче - милостиви към публиката, значи :)

Пролетарии => 8-мата топка сега е по-голяма дупка от преди.
Че дори взеха столовете под синта на Пролетарии ги заместиха с една паянтова пластмасова маса. За малко Сашо да хване морска болест. Направо го отказа да свири.
Добре, че го навихме да продължи (като подменихме масата със столове пак), щото иначе нямаше да чуем превъзходния кавър на Площада на сестрите.
И друго - повечето неща, които беше подготвил бяха с нов аранжимент.
И нова песничка - Панелояд - чиста пънкарийка :)

После имаше джем - даже шумях с една бас китара (щото се опитах да шумя до Сашо на синта, ама нищо не се чуваше) :)