en http://creativecommons.org/licenses/by-nc-sa/2.0/uk/ Thu, 1 Jan 1970 00:00:00 +0000 Thu, 1 Jan 1970 00:00:00 +0000 60 http://www.audioscrobbler.net/data/webservices http://www.last.fm/user/VelBG/journal The Last.fm journal for VelBG. Last.fm journals are a place to talk about all things music. http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2010/12/29/44mn4d_%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D1%8A%D1%82_%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%8A%D0%B7%D0%B5%D1%80%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F__the_eye_of_the_beholder Wed, 29 Dec 2010 15:07:15 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2010/12/29/44mn4d_%D0%BF%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D1%8A%D1%82_%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%8A%D0%B7%D0%B5%D1%80%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F__the_eye_of_the_beholder


Sometimes you know. You know that everything you have done till now is nothing more than a rehearsal for the present; that whatever qualities your previous work had, they have only foreshadowed the entire potential; that everything before and after this is only a shadow or a reflection of the current brilliance; from this point on nothing will be as grand and significant; that with the current work you fulfill your mission. However small everything until now may seem and however uncertain and difficult everything may be from now on, here and now, this is your magnum opus.


Official website


Погледът на съзерцателя/The Eye of the Beholder on last.fm:
http://www.last.fm/music/Velislav+Ivanov/%D0%9F%D0%BE%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D1%8A%D1%82+%D0%BD%D0%B0+%D1%81%D1%8A%D0%B7%D0%B5%D1%80%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F

Velislav Ivanov
Погледът на съзерцателя]]> http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2010/12/06/434vt8_%D0%B0%D0%BB%D0%B1%D1%83%D0%BC_%D0%BD%D0%B0_%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0%3A_high_violet_%28the_national%29 Mon, 6 Dec 2010 00:33:37 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2010/12/06/434vt8_%D0%B0%D0%BB%D0%B1%D1%83%D0%BC_%D0%BD%D0%B0_%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0%3A_high_violet_%28the_national%29 Учиш. Растеш. Получаваш диплома. Намираш си работа. Правиш компромиси. Остаряваш. Мечтаеш. А ако вложиш колосален труд и имаш грандиозен късмет, може би имаш зрънце шанс да промениш съдбата си.

Именно така са се развили нещата с групата, която остави най-силна следа през 2010 – The National. Висшисти от Бруклин с целодневна работа, те се събират през 1999, свирейки през уикендите в гаражи. Първите им два албума, макар и да предизвикват позитивни отзиви, не им намират подходяща аудитория, като тяхното музикално начинание остава неделна авантюра. С Alligator и последвалия го Boxer обаче групата прави стабилна и невъзвратима крачка напред. От една страна те са намерили своя звук, дали са си ясна сметка кое в музиката им досега им приляга и кое ги дърпа назад. Това е посрещнато от отсрещната страна, слушателите, подобаващо. От нискоразредна банда, свиреща в съботите по малки барове, The National стигат до статус на уважавани независими творци с постоянна аудитория. Историята често свършва дотук. Десет години след тяхното формиране обаче, те издадоха High Violet– албум, който ги направи големи.

Завъртайки албума, това, което прави мигновено впечатление е колко добре звучи той. Продукцията наистина е малко чудо – широкият набор от инструменти (вариращ от хармониум до бял шум) е записан и мастериран брилянтно, позволяващ на слушателя да чуе всеки детайл и приканващ го да усили звука до неговия предел. Това придава допълнителна дълбочина на плочата, като при всяко следващо слушане разкрива нови малки парченца от пъзела.

Но не дълбочината е новостта тук – тя присъства и в предишните творби на групата, особено при повторни слушания. Това, което дърпа The National напред е новооткритата непосредственост на тяхната музика. Песните ловят слуха от раз, като не оставят друг избор на слушателя освен повторно да ги пусне. Елегантните мелодии са съпътствани от оригинални аранжименти с вече споменатия богат подбор на инструменти. Те обаче никога не звучат хаотично или като кръпки, защото са вплетени неусетно в ядрото на техния звук, което си остава алтернативния рок. И все пак, те се стремят да достигнат до пределите на собственото си въображение, напомняйки по този начин за Radioheadи Tindersicks, от които са очевидно повлияни.

Тази музикална иновативност съответства на поетичните амбиции на Мат Бърнинджър. Без да има претенциите да бъде Бодлер или Байрон, той има изключително остроумно перо, което пречупва клишетата. Той притежава редкия талант с него да уцелва точната находчива фраза, която да се запомни и запее от слушателя. Имайки предвид, че членовете на групата са били счетоводители е нормално, че значителна част от текстовете на Мат са насочени именно към средния работещ в офис човек. В Bloodbuzz Ohio се съдържа вероятно най-великия стих, посветен на сложна лихва в историята на поезията („I still owe money to the money to the money I owe”), както и проблемите, които среща при прехода в средна възраст и съответните отговорности („The floors are falling down from everybody I know”; „I won't follow you into the rabbit hole.”). Разбира се, The National пеят и за по-възвишени неща като любов, stalk-ване (Anyone's Ghost) и параноя (Afraid of Everyone). Още с откриващата албума фраза („It's terrible love and I'm walking with spiders. It's quiet company.”) пробваме вкуса на ястието – както всеки човек в положението на Мат, той има своите тегоби. Но той не се впуска в самосъжалителен хленч за тях, запазвайки голяма доза самоирония (доближаваща като въздействие Морисей), като това прави албума колкото меланхоличен, толкова и приповдигнат. Дори песни като Sorrow няма как да не предизвикат усмивка – „Sorrow found me when I was young./Sorrow waited, sorrow won.”

Макар че целият албум е изключително постоянен и липсва пълнеж, като първи сред равните бих отличил няколко песни. Вече споменатата откриваща песен Terrible Love е аршин за това как група трябва да започне албум през 2010. Демонстрирайки по малко от всичко, което групата е подготвила в High Violet, тя е негова своеобразна увертюра. Afraid of Everyone поне за мен е песен на годината. Вплитаща в себе си херувимски беквокали и хармониум, първоначалният лек бийт достига колосални размери в нейната кода. A фразата “Your voice is swallowing my soul” е обречена да огласява многохилядни зали и стадиони на живо. Bloodbuzz Ohio, първият сингъл на групата от албума, е показен за това докъде са стигнали за десетилетие. С елегантна, леко осезаема оркестрация и кресчендо от дисторшън, нейното най-голямо достойнство е, че не достига своята логична експлозия. The National са познали силата на премереността.

High Violet е звукът на 2010. Той оставя слушателя с удовлетворение и надежда. Удовлетворение, че съществуват такива групи, за които изкуството има респираторни функции и които срещу течението правят и успяват с такава музика. Надежда, че те ще бъдат повече през новото десетилетие и че ще обърнат тенденцията.

The National осъществиха своята мечта. Трети пореден великолепен албум, който този път обаче бива оценен подобаващо. Достигане почти до върха на Билборд, масова известност и редовни участия при, например, Летерман. The National са големи. Остава да видим как бившите счетоводители, рекламни и PR агенти ще понесат бремето на величието. Но тук и сега, те са непогрешими.]]> http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2010/09/21/3xinzb_a_night_in_with_tindersticks_%40_thessaloniki%2C_18.ix.2010 Tue, 21 Sep 2010 11:12:05 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2010/09/21/3xinzb_a_night_in_with_tindersticks_%40_thessaloniki%2C_18.ix.2010 Sat 18 Sep – Tindersticks

Tindersticks

http://sushtina.wordpress.com/2010/09/21/a-night-in/]]> http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2010/08/02/3tehva_tindersticks_-_curtains Mon, 2 Aug 2010 14:08:32 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2010/08/02/3tehva_tindersticks_-_curtains Малцина са творците, които стигат до трудната ситуация, в която се намират Tindersticks след издаването на първите си два (едноименни) албума. След безгранично експериментиране в тях, размиващо до неузнаваемост границите на съставните им елементи (рок, класическа музика, джаз и lounge, сред множество по-незабележими), те ясно разбират, че са извървели този път докрай и че са пробвали всичко, което някога могат да направят, и то със забележителни, удивителни резултати. От треторазреден състав, свирещ по дупки пред няколко дузини случайно попаднали приятели на приятели, са се превърнали в галеници на критиците, пълнещи най-престижните концертни зали(Royal Albert Hall, L’Olympia…). Макар и да не пробиват в класациите, което на практика никога не е било опция за толкова свободна музика, добиват голяма популярност, граничеща с култизъм, в родната Великобритания и Западна Европа.

След второто си турне групата е изправена пред предизвикателството на фенове и критици да потрети замайващата свобода на звука от предишните си два албума, да отиде още по-далеч в своята музикална визия и като цяло да направи още една огромна крачка напред. Единственият проблем е, че… те не могат. Tindersticks – група, съставена от изцяло редки птици – ясно си дават сметка, че в крещящия гений на своя втори албум са дали всичко от себе си, че те не биха могли да добавят нищо към това експериментално съвършенство. Затова и правят съзнателния (и, в ретроспекция, правилния) избор да изменят формата, запазвайки съдържанието. Ако звукът в предишните два албума беше груб, ако оркестрациите напомняха на Щокхаузен, ако цялостната структура беше хаотична, напомняща кръпки една връз друга, то в Curtains, третото им творение, всичко е премерено и изпипано до последния детайл. Идеи, които преди бяха само малък отрязък от музикалния им калейдоскоп (като оттенъците на фламенко, например), сега са на преден план, карайки групата да звучи толкова свежо, колкото и преди.



Първите три песни връхлитат слушателя без предупреждение – своеобразното продължение на откриващата песен от предишния албум Another night in дава тон – плътният, сочен баритон на Stuart Staples разказва поредната си меланхолична история на фона на елегантна оркестрация и отпуснатия аранжимент на групата. Rented rooms с щедра ирония (която винаги предизвиква усмивка, съпоставена с осезаемия фламенко аранжимент) показва връзка, изцяло градяща се на физическото привличане(„And when the cab ride ahead seemed too long, we’d go fuck in the bathroom”). Don’t look down, третата част от тази малка сюита, е израз на това какво се случва когато равновесието се наруши, с подходящите за случая хаос и дисонанс в оркестрацията. Ако някой се е съмнявал в нестихващата звукова потентност на групата, то тук всички несигурности са разградени на кварки.

Въпреки огромния си успех, изразяващ се и в съществена промяна на социалния статус, Tindersticksне забравят кои са, и с пронизващ сарказъм показват това в Ballad of Tindersticks:

We didn’t think we were going to make it.
Now we’re stretched out in wide, furry seats,
flicking through menus.
A walk to the bar and there’s as much screw-top champagne as we can drink…
We’re so easy

(…)
Showbiz people,
аlways there to be interested in what you say.
“We are artists; we are sensitive and important.”
We nod our heads earnestly.

Но есенцията на албума, както и на тяхното творчество, е в Let’s Pretend:

Not everytime your lips meet mine, I think of her
But when her hands reach out, I think of you

Тя знае. Той знае, че тя знае. Но какво толкова? Защо просто не се преструваме, че не съществува? Тази инак мрачна истина е представена с най-благодатната и прелъстителна музика, плод на зрелостта и най-вече на гореспоменатата премереност на групата. В рамките на три минути Tindersticks напълно съзнателно обхващат цялото си творчество.

Останалата част от албума също е първокласна, и показва доколко са израстнали Tindersticks като творци. В Curtains те усмиряват своите хаотични, гениални идеи, полират ги до съвършенство и ги вплитат неусетно в цялостната рамка на албума. Curtains е толкова добър, че изглежда като светотатство да не се поема с дванадесетгодишно уиски. Това, разбира се, важи и за предишните им творби, но тук цялостният тон е различен – светът не е станал по-хубав, хората не са станали по-добри, нито животът – по-лесен, но Tindersticks са станали по-зрели от това да се оплакват, било то и в импресионистичната поезия на Staples.

Curtains би бил триумф на доктрината на стила над субстанцията(или формата над съдържанието, по нашему), ако в случая и двете не бяха на изключително високо ниво. Все пак обилните оркестрации, славните мелодии и цялостния приповдигнат тон могат ефективно да накарат слушателя да пропусне какво точно искат да кажат Tindersticks между редовете, а и иронията не е осезаема от всеки. Но с Walking всичко свършва така, както почва – карнавалът е свършил, а Staples болезнено мълви „You went astray again”. Тук прозираме и същината на албума: Нищо никога не се променя. Зад завесата има само друга завеса, а зад маската – друга маска.

_____

С Curtains Tindersticks отново печелят благоволението на критици и фенове. Заедно с първите два албума той се счита за един най-добрите им, както и за прекрасен пример за музиката от периода. Макар и да продължават да правят стойностна музика и до днес, те не достигат такова постоянство и съвършенство.

Curtains е преиздаден през 2004 с допълнителен диск, съдържащ B-sides и outtakes. Заслужава си дори само за дуета с Изабела Роселини A marriage made in heaven. Познахте, в заглавието отново има ирония.]]> http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/12/13/38qy7g_%D1%82%D0%BE%D0%BF_10%3A_2000-2009 Sun, 13 Dec 2009 23:34:45 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/12/13/38qy7g_%D1%82%D0%BE%D0%BF_10%3A_2000-2009 До края на десетилетието остават броени дни, и неминуемо възниква въпросът какво то ще ни остави като музикално наследство. И макар остатъците на някаква музикална стойност от началото на десетилетието в попмузиката вече напълно да са изчезнали, това не значи, че и до ден днешен не се прави хубава музика. Ако окончателното израждане на MTV, производните му поп канали и културата, която произвеждат, са негативното явление на десетилетието, то навлизането на Интернет и спадането на разходите по записване на музика са позитивното такова. На практика всеки може с минимална инвестиция да материализира своите идеи, след което да ги разпространи чрез Мрежата. Този процес все още не е завършил, главно поради многобройните хватки на вече ненужните посредници – звукозаписните комании – но в близките 5 години ще наблюдаваме нова форма на разпространение на музика – не по рафтове в магазини, а чрез iTunes, last.fm и уебсайтовете на артистите.

Ще изложа моя личен топ10 на албумите от това десетилетие, естествено крайно субективно и без каквото и да било съобразяване с това колко известен или продаван е албумът (въпреки че тогава поредната компилация на Бийтълс би трябвало да е #1).

10.Gazpacho– Night (2007)



Този албум е олицетворение на горните ми думи. Gazpacho са група ентусиасти, с нормални 'day-time' работи, които се събират да свирят през уикендите. Но те притежават нещо, убягващо на много от по-популярните им връстници – вдъхновение и идеи. През 2004 Marillion ги забелязват и ги взимат за подгряваща група на своето поредно турне. Макар и да стават познати на далеч повече хора, те запазват своя независим дух – не подписват договор с музикална компания и продължават да разпространяват музиката си чрез Интернет. Night (засега) е връх в тяхното творчество – полу-концептуален албум за сънищата и връзката им с реалността. Музиката е хипнотична, наситена и освободена от всякакви конвенции. Gazpacho умело съчетават psychedelia, progressive-, alternative- и post-rock, както и класическа музика в едно неразривно цяло, в което на практика са неотличими. А малкото кончерто за пиано и цигулка, с което албумът завършва, е един от най-любимите ми музикални моменти в последните години.

9. Brett Anderson – Wilderness (2008)



Всеки е чувал Suede. Beautiful Ones, Trash, The Drowners... все образцови и безотказно съблазнителни поп песни, написани и изпети от най-добрия глас от Scott Walker насам – Brett Anderson. Но дори и изпълнител от такава величина не може да бъде вечно под светлината на прожекторите, повтаряйки едно и също, и Anderson недвусмислено го е разбрал по трудния начин. Wilderness е отваряне на нова страница, почване на чисто и поставяне на творческите амбиции на Anderson над желанието му да продава. Резултатът е покъртителен – изцяло акустичен звук (чело, пиано, акустична китара и вокали), безкрайно прости двуакордни мелодии и болезнено открити и искрени текстове. Достатъчно е да чуем злъчното обяснение в любов The Empress или извечния копнеж за красота в P Marius за да бъдем искрено разчувствани, каквито и да са нашите грижи. Brett Anderson е открил изключителната красота в простотата и я използва за основа в следващите си проекти, като резултатът е впечатляващ. Творецът е истински и осъзнат, и вече загърбил славата тръгва по дългия и недружелюбен път на своя ментор – вече споменатия Scott Walker.

8.King Crimson – The Power to Believe (2004)



She carries me through days of apathy.
She watches over me.
She saved my life - in a manner of speaking -
When she gave me back
The power to believe.

Ако простотата в този стих е обезоръжаващо красива, то нейното представяне е почти непроницаемо сложно. И точно това 'почти' прави разликата. The Power to Believe е албум, който с всяко следващо слушане разкрива нови черти, докато най-накрая не бъдем ударени от прозрението, че King Crimson са израстнали в последните 35 години. King Crimson звучат не просто съвременно, а футуристично, по свой собствен начин, и The Power to Believe през 2004 е толкова напредничав и актуален, колкото е бил In the Court of the Crimson King през 1969. Не мисля че има много творци, които могат да се похвалят с такова развитие.

7.Porcupine Tree – Fear of a Blank Planet (2007)



Не само групи на по 35 години правеха (качествен) прог рок в това десетилетие. И макар броят им наистина да е крайно ограничен, Porcupine Tree изпъква със своето добро познание както на класици като Pink Floyd и King Crimson, така и със своята съвременност и доброто разчитане на новите тенденции в музиката през последните 15 години. Всичко това е въплътено във великолепния Fear of a Blank Planet – най-концентрираният албум на групата в тяхната кариера. Наместо традиционните 12-15 песни в траклиста тук има едва 5, свързани музикално и концептуално една с друга. Това е албум за поколението, което умира от скука, но не гаси екрана; което е затрупано с информация, но няма знание; което постоянно пише, звъни и чати, но не общува. Нашето поколение. Музикално концепцията е прекроена почти съвършено, само няколкото метъл рифа накъсват потока от звук. Актуалността на албума е безспорна, и надали скоро това ще се промени.

6.Arcade Fire – Funeral (2004)



Една от аномалиите на десетилетието – никому неизвестна инди група прави дебютен албум, който добива монументална популярност. Превземат всички не-MTV класации и пълнят стадиони. Доста невероятно звучи, имайки предвид същността на тяхната музика – странен бленд от многобройни стилове от класически рок до камерна музика, водени от несигурните вокали на двамата съпрузи в ядрото на групата. И все пак... тази музика надскача своите съставни части. Написана е за да надмогне кончината на близък, и няма как да не разчувства в своята искреност и желание за катарзис.

5.The Divine Comedy– Absent Friends (2004)



На Neil Hannon му се е родила дъщеря, и той иска да сподели цялото си щастие със света. Но той не го прави по шаблони, по сълзлив или наивен начин, а с целия стил и изтънченост на които е способен. Следвайки светлия пример на Scott Walker от края на 60те, Hannon оркестрира богато и плътно своите песни по начин, от който дори неговия идол би бил впечатлен. Връх в албума, както и в цялата дискография на The Divine Comedy е Our Mutual Friend, напълно съвършена песен, довеждаща камерния поп до неговия абсолютен връх – елегантно кресчендо на оркестъра, съчетан с един от най-остроумните текстове, които Hannon е писал.
„Ellegance against ignorance, difference against indifference, wit against shit!”, плакатно и показно пееше Hannon през 1994. Десет години по-късно той всецяло е изпълнил своята доктрина – създал е остроумен, елегантен, изтънчен и преди всичко преливащ от щастие албум, който ще остави своята следа както първите четири на Scott Walker.

4.Nick Cave & The Bad Seeds – No More Shall We Part (2001)



Това не е гневният Ник Кейв, сипейки шумна злъч във From Her to Eternity и Your Funeral, My Trial. Това не е перверзният Ник Кейв, фалшиво пеещ за изнасилвания и убийства в Let Love In и Murder Ballads. Това не е безмерно черногледият изоставен Ник Кейв от Boatman's Call. Това е зрелият Ник Кейв, видял и изпитал цялата болка на света, но и познал щастието и красотата, заради които, макар и несъразмерно малко, животът заслужава всяко усилие и всеки стремеж. Музикално, албумът почива на минимализма на Boatman's Call, като го разширява с по-пространен, но също толкова органичен аранжимент. Кейв и компания все пак остават верни на себе си – едноименната песен всъщност е за сватбата на барда; бегъл поглед из заглавията на песните ще забележи „The Sorrowful Wife” и “Darker with the day”, но това е зряла и осъзната меланхолия, а не самосъжалителен хленч на човек на средна възраст. Баладичността преобладава, но няколкото места на които има пълен рок аранжимент определено постигат своя разтърсващ ефект. Макар и кариерата на Кейв все още да гледа напред, не мисля че той отново ще достигне подобна откритост, съчетана с толкова фини и елегантни мелодии. Пълна благодат.

3.Goldfrapp – Felt Mountain (2000)



Естетика. Електроника. Елеганс. Съвършен глас. Това са основните характеристики на един колкото иновативен толкова и моментално познаваем албум. Съблазнителният глас на Alisson Goldfrapp изпъква над плътен аранжимент от теремини, клавесини, оркестър и синтезатори в съвършен бленд. С всяко следващо слушане изникват нови детайли, допълващи с все по-малки краски великолепната картина. Felt Mountain е най-студеният поглед, който някога сте получавали от девойка, седнала на бара. Дистанциран, високомерен и безнадеждно красив. Utopia.

2.Sigur Ros - ( ) (2002)



Sigur Ros искат да скъсат с всичко традиционно и да съградят нещо изцяло свое. Албумът де факто няма заглавие (как бихте произнесли '( )'?), съдържа 8 също така безименни песни, чиито текстове са на измислен език, незначещ нищо. Надали без намесата на лейбъла на обложката би стояло дори и името на групата. Албумът е разделен на две части (отваряща и затваряща скоба, ако щете) – в първата е по-мек и топъл, докато във втората пренася подземното царство в колоните на слушателя. Музиката е жанродефинираща за пост-рока – осем грандиозни кресченди започващи от малък мотив и превръщайки го в единствения на планетата. Най-успешно това е в последните две песни, като бих определил последната като Starlessна нашето време. Никоя озвучителна система не е достатъчно мощна за нея. Музикална гилотина.

1.Radiohead – Kid A (2000)



Разбирайки, че не могат да постигнат нещо по-добро от OK Computer в областта на alternative-а, Radiohead са изправени пред много сериозен избор – разпад или рисковано скъсване с миналото. Очевидно избират второто. След дълги и трескави сесии в студиото, през 2000 Kid A най-сетне е готов, имайки амбициозната цел да покаже как ще звучи музиката от третото хилядолетие. И успява по почти невъобразим начин. Музиката тук е абсолютно освободена от каквито и да било норми, конвенции или правила; потокът от многопластов звук прелива, достигайки само до най-настоятелните слушатели в своята цялост. Детайлен анализ на албума би отнел място колкото цялата настояща класация, и мисля, че впоследствие ще го направя, но засега няма нужда да кажа повече от това. Музиката на бъдещето през 2000, музиката на бъдещето през 2010.

А как ще звучи музиката през следващото десетилетие? Основните варианти са два – тъй като настоящата ситуация може да бъде окачествена като 'all time low', тя или ще продължи своето развитие, като след няколко години Lady Gaga и Black Eyed Peas ще ни се струват като Стравински и Мусоргски; или ще бъде срината изцяло с революция, подобна на пънка от края на 70те и грънджа от началото на 90те. Естествено, това важи за мейнстрийма. Хубава и напредничава музика ще продължи да се прави във всички ниши, като единственият въпрос който стои на дневен ред е „Кой“. Поживем, увидем.]]> http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/11/10/35glxj_king_crimson%3A_islands%2C_1971 Tue, 10 Nov 2009 21:33:22 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/11/10/35glxj_king_crimson%3A_islands%2C_1971 Останали за пореден път в осакатен състав, имащи ограничено време в студиото и изчерпани откъм идеи, King Crimson записват своя четвърти опус, Islands, през 1971. Почти всеки друг на тяхно място би избрал най-лесното решение на проблемите – повтаряне на вече направеното, запълване на плочата с не дотам качествен материал, лесен сингъл. King Crimson обаче не са всеки – творци от техния извънземен калибър преценяват ситуацията трезво – тъй като нямат достатъчно време да напишат достатъчно първокачествен материал за да издадат цял албум, решават да сменят цялостния си подход. Малкото теми и мотиви, които албумът съдържа – първокласни наистина – са използвани многократно и са развивани максимално; наместо гениалната лудост, водеща музиката във всички посоки в предишните им творби, тук има една не по-малко гениална прецизност и премереност; акцентът е изместен от какво на как; атмосферата и самият звук са поне толкова важни, колкото и мелодията и самата композиция.



Още с първата песен този подход си личи отдалеч. Докато отварящите песни в предишните албуми на Crimson изискват двуцифрен брой слушания само докато човек осъзнае къде се намира, то във Formentara Lady чуваме почти дванадесет (12) минути повторение на два мотива с постоянно преливащ и вариращ аранжимент. Чéло и квази-оперни беквокали са само част от непривичните за звука на Crimson новости. И ако някой си е помислил, че този албум ще се влачи така до своя край, не е напълно прав – в следващата песен, която е по-скоро продължение на предишната, чуваме същата тема, претворена в 12/8 и далеч по-ускорено темпо. Тук великата група напомня за своите по-луди часове, без да ги достига. The Letters е песен, която съдържа в себе си много силни и различни емоции – от тиха меланхолия до яростна болка. Ladies of the Road е лек comedy relief, увековечаващ групи-културата („All of you know that the girls on the road//are like apples we stole in our youth...”), и твърде вероятно най-позитивното нещо, което Crimson някога са правили. Prelude е каквото подсказва заглавието – инструментал (съдържащ единствения в историята на King Crimson истински струнен ансамбъл вместо мелотрон) към най-завършената композиция в албума – Islands. Белег на абсолютен гений е как само с два прости двуакордни мотива групата успява да достигне емоционалните висини на Рахманинов и Малер. Ако в този момент погледнем към обложката – да, това е Вселената, абсолютното, вечното; отделяне на духа от тялото и поглеждане нагоре. До момента в който това не свърши изведнъж, и отново се озовем в стаите си, на една малка планета-остров.

Едва четири от песните имат текстове, дело на великолепния поет Peter Sienfeld, който тук за последен път пише за групата. Всеки от неговите фрагменти е поглед върху любовта от различна гледна точка – романс във Formentara Lady, ревност в The Letters, лъст в Ladies of the Road и онази непостижима, универсална и вечна любов в Islands. Така макар и да не може да става дума за концептуалност, със сигурност може да се претендира поне за тематичност.

Въпреки че Islands не е концептуален албум, и е сглобен буквално от фрагменти – както музикални, така и поетични – той е едно цяло. Парчетата от пъзела са напаснати така че да създадат един завършен, емоционален и човешки албум. Никога преди и след това King Crimson не са звучали толкова достъпно, и всеки, който завърти албума е твърде вероятно да открие нещо за себе си. Същевременно това е и една изключително детайлна творба, която открива нови частици с всяко слушане. Но това, което я прави толкова въздействаща е нейната човечност. Човешко е да се подсмихнем, взимайки си ябълка от чуждо дърво, която се изпречва на пътя ни; човешко е да чуваме лекия шум от педала на хармониума; чисто човешко е и сърцераздирателно тромпетното соло в Islands. Всъщност Islands е – в най-абстрактния смисъл на думата – общочовешки. Поезията на Sienfeld говори сама за себе си.

Waves sweep sand from my island,
from me.
Beneath the wind turned wave
Infinite peace
Islands join hands
Beneath heaven's sea. ]]> http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/10/16/339620_top_5%3A_%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8_%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%B8 Fri, 16 Oct 2009 22:07:47 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/10/16/339620_top_5%3A_%D0%BD%D0%B0%D0%B9-%D0%B8%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8_%D0%BF%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%B8 Някои парчета звучат по-малко в ефир отколкото заслужават, докато други значително пресрочват своя престой. И вторите са ужасно много. Но дори сред тях се отличават такива страшилища, които ме карат да потръпна в смесица от ужас и отегчение, че могат по някакъв начин да прокарат своя път до моята ушна мида и да я изнасилят за пореден път.

5. Queen - The Show Must Go On

Започвам отброяването с песен, която за разлика от следващите има завидни музикални качества. Проблемът в случая обаче е това, че нейната връхлитаща мелодрама бива използвана за щяло и нещяло, по всяка станция и телевизия. Домашният любимец на водещия е отишъл в по-добър свят? Колата му е блъсната от камион и съответно е неизползваема? Шоуто трябва да продължи! УжасТ. Смъртта на завършен творец като Фреди наистина е трагедия и оставянето му на подобен завет е забележително, но припознаването на последния от всеки комуто се е случила неприятност лишава песента от нейната емоционално връхлитаща сила. Равносметката? Нито един настръхнал косъм, отегчително раздразнение (тип "Уф!") и сменена станция.

4.Gloria Gaynor - I Will Survive

Дотук с песните с музикални качества. Идва ред на чартовите водевили.

Не трябваше ли диското да остане в 60те? На този въпрос бих си самоотговорил с отчаяно "За Бога, да!", обаче подобни неща все още тровят ушните канали на хората. И надали има по-добър пример за това - дори по-добър от откровено жалките стандарти в жанра на Boney M - от химна на всяка подлъгана и катурната 13годишна, "I will survive". Текстът очевидно е написан в тоалетна наведнъж с тези на следващите три попадения в класацията, докато бийтът би могъл да бъде всеки метроном. Всичко това би било почти поносимо, ако не беше отчаяният опит за оркестрация в края на песента(която, противно на усещанията на слушателя, не продължава 17 часа). Това прелива чашата в главоломни размери и ме кара да мъдрувам в агония точно колко евтин може да бъде един хит.

3. Mariah Carey - Without You

Ако "Кен Лий" й беше целенасочена пародия, щеше да уцели в 10ката. Колкото и силно да вие русичката певачка с IQ доближаващо 70, това няма да промени факта, че всичко това е продукт - музикалният еквивалент на полуфабрикат. А печално известният припев не е по-искрен от надписа върху опаковката "Гарантирано качество! Най-добрите в бранша!". Всъщност, в ретроспекция може да се интерпретира и като посвещение към шефчето на Sony, с когото откак Марая няма интимни отношения нещо не се появява често по чартовете.

2. Whitney Houston - I Will Always Love You

О, защо не можеше тази песен да потъне в забвение, както и посредствената лента, от която излезе? Защо всяка желаеща певачка си дере гласовите струни и изнасилва слуха на всички около нея? Уви, светът е далеч от идеален, и нестихващата популярност на този шум е едно от най-нагледните доказателства за това. Какво може да се каже за самата песен? Както всички изброени тук, има модулация (когато песента се качва един тон нагоре, най-евтиният трик в попмузиката; нагледно доказателство за артистичната импотентност на драскача), гласът на Уитни подскача на 25 октави без да знае какво прави, като очевидно вокалните й импровизации са повлияни от слонски вой. Но колкото и силно, колкото и високо да крещи "I will always love you", никой никога не би й повярвал, освен ако не сложи едно ", cocaine" накрая.

1. Celine Dion - My Heart Will Go On (позната по тези ширини и като 'оназ от Титаника')

Ако за подредбата на другите песни в класацията е имало някакво колебание в мен къде точно да попаднат, то мястото на канадското селско девойче с ужасния акцент никога не е подлежало на съмнение. Няма толкова преекспонирана, над-пре-из-насилена водевилна мелодия, която би била откровено смешна дори и в най-наивната оперета. Воят на Селин Дион и нейната ужасяваща модулация, носещи се вече дванадесет лета из всички възможни звуковъзпроизвеждащи устройства под път и над път са явен знак за настъпване Царството на Луцифер на земята.

Зъболекар. Стол. Картини на Арлекино по стените. Проливен Дъжд. Отблясъци на светкавици. Старинен VEF. Дяволска станция. Голяма бормашина, целяща да отдели по-голямата част от зъб от устата ми. От проклетият апарат в пиковият момент на болката последната бива многократно усилена от отчайващия вик на банши и третият куплет на това творение на преизподнята. Модулация. Има безгранично мерило за човешката агония. И няма да има и капчица справедливост на кой да е свят и според кои да са вярвания, ако отвратителният канадски изверг не бъде заточен вовеки в деветия кръг на ада в самостоятелен казан и със самостоятелен Велзевул, който да държи гласовите органи винаги под повърхността на лавата. Това, което излиза от тях не е подобаващо дори за там.




***
Искаше ми се някъде да вмъкна и нещичко и от АББА, но прецених, че тяхното цялостно творчество пасва само групово тук. Те не са one-hit-wonders, нито пък имат просто една песен, която стои ненужно дълго в ефир. Цялата класация заслужава да бъде завладяна от техните безсмислени, плоски, еднакви и най-вече преекспонирани песни.]]> http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/06/14/2sppiy_marillion_live_in_sofia_-_13.vi.2009 Sun, 14 Jun 2009 12:13:16 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/06/14/2sppiy_marillion_live_in_sofia_-_13.vi.2009 Sat 13 Jun – Marillion

Marillion е специална група. Извършила благополучно прехода от най-успешната прог рок група на 80те към по-съвременното alternative звучене на 90те, днес тя е състав с всепризнати постижения и наследство, но същевременно е непозната на широката публика. Все пак значителното ядро от фенове остава вярно и до ден днешен, като дори закупува предварително студийните албуми на групата, като по този начин подпомага тяхната освободена от пазарни норми продукция. Обявеният първоначално за 21.II концерт беше крайна дата на турнето „Happiness Is The Road”, и няма как да не спомена всеобщото разочарование, че той не се състоя на първата дата. Все пак не трябва да се оплаквам, тъй като той в крайна сметка се състоя, макар и четири месеца по-късно.

Мястото беше преместено от зала Универсиада на Зимния дворец – заради повишения интерес от страна на феновете. Вярно е, че събралите се 3500-4000 души при всички случаи нямаше как да бъдат събрани в Универсиада, но в крайна сметка Зимния дворец остана само наполовина пълен (за истинските фенове на Marillion може да бъде само наполовина пълен;) Дошлите хора обаче се представиха на най-високо ниво, като пееха през по-голямата част от концерта, което определено беше оценено от групата. Звукът в залата беше по-добър отколкото можех да се надявам за този соц паметник, и ни позволяваше да чуем всички заедно и всеки поотделно.

Шоуто беше открито с пулсиращия бийт на Splintering Heart – едно чудесно и експлозивно начало. Този подем беше продължен и със следващата песен, закачливото антре на Хогарт в групата The Uninvited Guest. Следващите няколко песни (Between You and Me, Man of a Thousand Faces, Fantastic Place и The Man from the Planet Marzipan, на която Хогарт облече хусарска униформа, напомняща за бийтълсовия Sgt. Pepper) павираха успешно пътя за по-добрата част от концерта, която започна с Out of this World, песен, неизневеряваща на заглавието си и на живо. Отново ще спомена отличния звук, тъй като ако той не беше такъв, тя щеше да се разпадне като къщурка от карти. Последва една от изненадите на вечерта – Kayleigh, подарък към не-феновете, промъкнали се някакси на концерта. Sugar Mice обаче беше един от гвоздеите на вечерта, и такъв в които публиката пя поне колкото Хогарт. А той представи чуждата изповед много достоверно. Силните моменти само бяха затвърдени с един от личните ми фаворити – Afraid of Sunlight, показващ Marillion в най-доброто им лице без Fish. This town/100 Nights/The Rake's Progress беше добра интерлюдия към най-силния момент на вечерта, а именно двата последователни удара, водещи до абсолютен нокаут – The Great Escape и Neverland. Първата беше дори по-заредена с емоции от студийната версия, а в последната й част в соц храма надникнаха херувимите на истинската музика. Neverland беше още един сюрреален момент, който можеше да продължи цяла вечер, без никой да забележи.

Marillion излязоха два пъти на бис – първия път за призива им за мир в Ирландия – Easter и монументалната The Space, а втория – за да ни напомят за себе си в 2009 с Whatever is Wrong With You? и, за завършек, върховия момент от последния им албум – Happiness is the Road. Великолепен интимен и истински позитивен край на прекрасен и дългоочакван концерт.

Групата беше в топ форма – Ian Mosley беше скрит зад многобройните си барабани, които удряше с часовникарска точност, Pete Trewavas не му мислеше много и просто свиреше на баса, Mark Kelly беше изключително прецизен в своите клавирни манипулации. Steve Rothery, свит встрани, оставяше китарата да говори, вие и ридае сама за себе си. Всички погледи обаче бяха вперени в Steve Hogarth – фронтменът на групата доказа, че е достоен заместник на Fish, височините нито веднъж не му изневериха, непрекъснато играеше и изживяваше песните, а и навъртя значителен километраж на сцената.

Като цяло – очакванията ми се оправдаха напълно, а опасенията ми се разсеяха. Мога само да се усмихна на 50те хиляди, които ще напълнят националния стадион за Мадона, и вероятно ще си помислят, че са видели стойностен концерт. Защото музиката на Marillion е любов – дълбока, искрена, безкористна и безответна. А техният концерт беше катарзис.]]> http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/05/16/2q9b1z_suede%3A_dog_man_star Sat, 16 May 2009 20:56:39 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/05/16/2q9b1z_suede%3A_dog_man_star Годината е 1993. Още преди да са издали първия си едноименен албум Suede са разгласявани като 'the next big thing' в британската музика. И както рядко става в подобни случаи, това определение е абсолютно оправдано. Дебютът на Suede отваря с ритник вратата на бритпопа, през която бързо минават Blur, Oasisи Pulp, изпреварвайки доскорошните любимци на музикалната аудитория на Острова. Парадът на бритпопа бързо се изражда в панаир, подражателството и стандартът вземат връх над креативността и новаторството.



В подобна среда се ражда и вторият, най-значим албум на Suede – Dog Man Star. Генезисът му е във викторианското мазе, в което Brett Anderson живее и твори по това време. Вероятно обстановката е била доста близка до моментално запомнящата се обложка на албума. С его ранено от това, че полагащата му се слава отива при подражатели, и сърце разбито от символично кацналата на рамото на Damon Albarn (Blur) негова бивша приятелка, той си поставя за цел да сътвори много по-грандиозен, претенциозен, театрален и амбициозен албум. Албум, в който всички чувства се носят на ревера, градското декадентство е красиво, а трагичният край – неизбежен.
След изключително напрегнати студийни записи, изпълнени с опиати и напрежение (Bernard Butler напуска малко преди албумът да види бял свят, заявявайки, че не може повече да работи с Anderson), през есента на 1994 шедьовърът на Suede е готов. Шансовете той да се превърне в пародия на собствената си амбициозност предвид обстоятелствата са били много по-сериозни, но и в света на музиката се случват чудеса.

Завъртайки албума, чуваме простичко именуваната „Introducing the Band”, която е точно това – въведение в сюрреалния свят на Dog Man Star, образец какво могат музикантите и заявка за оригиналност на Brett Anderson в първите строфи:

So steal me a savage, subservient son
Get him shacked-up, bloodied-up and sucking on a gun
I want the style of a woman, the kiss of a man
Introducing the band

Няма много време за осмисляне на чутото, тъй като следващата песен, “We Are the Pigs”, напълно поглъща слушателя със своя показен риф и почти апокалиптични картини. За които, между другото, впоследствие Anderson ще бъде многократно подиграван. Но само той е способен директно да заеме директно ред от Байрон (“She walks in beauty like the night”) и още преди припева да е стигнал до „My heroine, come to my slum for an hour”, както става в третата песен. В следващата (“The Wild Ones”) ясно си проличава едно от съществените влияния в албума – това на Scott Walker. Елегантните оркестрации се вписват идеално в сърцераздирателната мелодия. „Daddy's Speeding” е една от най-интересните песни в албума, пресъздаваща скорост и катастрофа с китарата на Butler. Диапазонът на ефектите, които използва е изключително широк, и се съмнявам, че друг китарист от периода би се справил по-добре. Следващите три песни са отзвуци от дебюта, но дори и в тях има осезаема меланхолия – чувство, което не напуска слушателя по време на целия албум.
В следващата серия от песни – тъй като те са свързани – обаче тя е най-явна и на моменти дори болезнена. „The 2 of Us” е балада с великолепен пространствен аранжимент от пиано. „Black or Blue” е следващата история за градско декадентство с изключително детайлен аранжимент. Тя е пример за това как мелотронът може да бъде по-подходящ от оркестъра. Есенцията на албума обаче е в „The Asphalt World”. Може би тя е най-сложната композиция в цялото творчество на Suede - малко над 9 минути, състояща се от няколко различни части, бавно насъбиране и освобождаване на музикално напрежение. Тя е песента, която дефинира „ревност“, а още с началните акорди от колоните почва да капе лъст. Рядко, много рядко(The Smiths), в съвременната музика подобни теми са били излагани по подобен дълбок и искрен начин. Албумът има и подобаващ завършек - „Still Life”. Тя е открит реверанс към Scott Walker, може би с лека усмивка казвайки му „Вече съм по-добър от теб.“. Независимо дали това е така, тя е великолепна и образцова балада, а според моето лично мнение съдържа най-прелестната оркестрация в поп музиката въобще.

Продукцията на албума е възможно най-добрата, създаваща от една страна единство от звук, но от друга позволяваща всеки детайл да бъде отличим. Brett Anderson пее така, сякаш животът му зависи от това, придавайки така необходимата на албума театралност и мелодраматизъм в своето изпълнение. Bernard Butler прави всичко възможно да изрази стиховете на Anderson чрез китарата си, създавайки великолепна атмосфера, и всички може само да съжаляват, че напрежението помежду им излиза извън контрол преди албумът да бъде готов. Това обаче не си личи на самия запис – Dog Man Star е завършено произведение, такова каквото истинските творци правят веднъж в кариерата си. Той се превръща в мерило за това колко вдъхновени са Anderson и Butler в следващите си творби.

Разбира се, албумът е комерсиален провал за Suede. На хората далеч не им е до трагичен романтизъм, мелодрама и амбиция. Далеч по-лесно им е да пеят химните на Oasis и Blur. “Рокът на татко. Правилна музика, направена от дърво - като в час по трудово.“, злъчно отбелязва Anderson за творчеството на своите връстници. И независимо дали сме съгласни с него или не, Dog Man Star в ретроспекция остава уникален, неподражаем албум, който е в различна галактика от Different Class, Parklife и Definitely Maybe.

10 години по-късно. Anderson най-сетне е разбрал, че съществуването на Suede е анахронистично в новото хилядолетие и решава да сложи точка в кариерата на групата по подобаващ начин. В пет поредни вечери Suede свирят цялото си творчество, а втората вечер, 23.09.2003, е посветена на Dog Man Star. Няма пълен стадион (концертите са символично в Института за Съвременно Изкуство), нито симфоничен оркестър, но атмосферата е приповдигната и тържествена. Dog Мan Star е издържал изпита на времето и с всяка изминала година е по-близко до заслуженото място – а именно, това на най-голямо постижение на бритпоп ерата.]]> http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/03/22/2l5xj4_asia_live_in_sofia_-_22.iii.2009 Sun, 22 Mar 2009 22:21:13 +0000 http://www.last.fm/user/VelBG/journal/2009/03/22/2l5xj4_asia_live_in_sofia_-_22.iii.2009 Sun 22 Mar – Reunion Phoenix Tour 2009


Рядко музиканти от класата на четиримата от Asia се събират заедно. Всеки един от тях има внушителен опит преди групата да се сформира: John Wetton има една от най-разнообразните кариери в рок музиката – може да се каже че той е имал късмета да бъде точния музикант на точното време. Свири в класическия състав на Uriah Heep. Участва в една от най-популярните британски поп групи на 70те – Roxy Music. Слага последна точка на прогресив рока с бас линията си в Starless на King Crimson. Участва още в Family, UK, Wishbone Ash. Geoffrey Downesнаписва една от най-символичните песни за времето си с Buggles– Video Killed the Radio Star. Свири в Dramaна Yes. Рекордьор на Гинес по брой клавиатури на сцената – 28. В последните 25 години изнася ASIA на гърба си. Steve Howe – великият композитор и китарист на Yes. Carl Palmer – вероятно най-добрият рок барабанист, третият от Emerson, Lake and Palmer.
И все пак големият, масовият успех за четиримата идва именно с ASIA. Годината е '82, а новосформираната супергрупа(заради тях всъщност е измислен терминът) решава да вложи опита си от прогресив рока в по-достъпни композиции. Резултатът е разбиващ – почти 10 милиона продадени копия от дебютния албум, повече от 2 месеца на върха на билборд, хит сингъл, който дефинира времето си. Wetton се шегува, че не може да намери радиостанция, която да не пуска ASIA.
Оттам, за жалост, нещата тръгват надолу – битка на егота, недостатъчни продажби на последвалите албуми водят до закономерен разпад. През 90те ASIA съществува в обновен състав, начело на който застава John Payne. През 2006 обаче носталгията в членовете на оригиналния състав надделява и те решават да се съберат отново. Първо за няколко дати, после за цяло турне, след това за албум и ново турне, част от което беше датата в София.

---

Бързо разпродадена зала 1, много приличен звук (далеч не съвършен, но много по-добър от това, на което сме свикнали в НДК), годинките си личат. Wetton и Downes са понапълнели; Howe е видимо остарял и изгубил повечето от косата си. Само Carl Palmer е запазил цялата енергия в себе си и изглежда 10-15 години по-млад, отколкото всъщност е.
Но почнат ли да свирят, годината е 1982. Downes остава верен на стила си и като октопод свири на 9 клавиатури едновременно; Howe изкарва възможно най-прецизния звук, Wetton звучи поне толкова добре, колкото на студийните записи. А гони 60те и само преди година е преживял сърдечна операция.
След интрото четиримата излизат на сцената; първият звук е непогрешимият синтезатор от Only Time Will Tell. Следват Wildest Dreams, Never Again, Roundabout на Yes, Time Again, Without You(личен мой фаворит от едноименния албум). По всичко личи, че класата на тези музиканти ни най-малко не е спаднала. Песните звучат живо, изпълнени с енергия и вдъхновение, съвсем не като вкаменелости отпреди 25 години. Geoff Downes свири елегантното соло от Cutting it Fine, Steve Howe кара публиката ритмично да пляска със своята акустична китара. Wetton излиза сам с китара, и от изневиделица се чуват първите строфи на брилянтната му композиция за King Crimson, Book of Saturday - “If I only could deceive you...” Велик момент. С изненада установявам, че концертът ще има антракт, преди който ще чуем Open Your Eyes – в която всеки от музикантите е във вихъра си. Кресчендото накрая достига умопомрачителни размери. Действително трябва да си поема дъх, имам нужда от почивка.
Действие второ започва с интерпретация на Fanfare for the Common Man на Копланд – една от най-символичните съвременни класически композиции, превърнала се и в мост между съвременната класическа музика и прогресив рока. Но връхната точка в това действие датира от '69та и най-важния за времето си албум –In the Court of the Crimson King. Да, едноименната композиция. Всепоглъщащият мелотрон озвучава зала 1. Случват се и чудеса на този свят. Следва Carpe Diem призивът на Wetton - “An Extraordinary Life”, както и малко comedy relief с Video Killed the Radio Star(между другото с оригиналните кичозни костюми и очила). Carl Palmer доказва, че и на годините си е барабанист #1 с разтърсващо соло по средата на The Heat Goes On, а цялата публика е на крака и пее Heat of the Moment. Музикантите излизат за един бис – Sole Survivor. Великолепен завършек на един от най-значимите и стойностни концерти, които сме виждали у нас. Независимо, че се осъществи две десетилетия след времето си.]]>